Еха, неочаквано приятно е да пиша на родния си език за мястото и културата, които така силно искам да опозная, за да успея (най-сетне) да задоволя необяснимо силния си интерес към страната на вишневите дървета さくら, чиито цветове падат тъй живописно със скорост от 5 сантиметра в секунда (Makoto Shinkai, 2007). Не че и така нямам достатъчно убедителни причини да съм толкова привързана към този сърповиден остров, разположил се източно от континенталната част на родна Евразия. Разбира се, че имам. Имам милиони причини да искам да посетя това място от въображението си - и ги имам от толкова дълго време, че вече забравих кога точно са се формирали в съзнанието ми: дали e било с първите филми за средновековните さむらい и тяхната неизменна чест и благородство, или с телевизионното шоу さすけ, което излъчваха, когато бях малка, и което ме караше да вярвам, че един ден и аз ще участвам, a ентусиазираният коментатор японец ще крещи след мен すごい すごい!
И все пак мисля, че интересът ми към бойни изкуства е виновникът, който зачена моята любов към тази култура. Първият ми умишлен опит за досег до бойната атмосфера на Япония беше дублираното аниме なると, но много скоро открих, че съвсем неосъзнато съм се пленила по-скоро от моралните ценности, които то промотираше във всеки епизод: безкористната обич към ближния, загърбването на Аз-а в името на останалите, усещането за достойнство и чест, постоянството на духа. И ей така, отникъде, започнах да имитирам протагонистите в това あにめ и да търся още представители на тези морални устои. Нататък събитията след началното ми запознанство с Япония се струпаха като лавина: всяко аниме, което изгледах събуждаше интерес след себе си за поне още 7, и ей така, бързо и неусетно, вече бях изгледала 50 японски продукции, когато осъзнах, че искам да посетя тази държава за неограничено време и да говоря с местните на този богат и емоционално оцветен език. Оттам историята е ясна, оставаше ми само да натисна бутона ENROLL... И ето ме тук, безмерно удовлетворена от факта, че започнах да уча японски!
The rest of this blog entry is going to be in English since I do not particularly trust the translating skills of Google Translate yet and want to have at least one portion of this text that is relatively coherent and sensible.
Contemplating on my first formal encounters with the Japanese language in the past three days, I could come up with 5 things that made my heart flutter with excitement: 1) having to memorize the Hiragana syllabaries in a short time; 2) listening to pure Japanese speech by Sato~sensee for a pretty long time and actually recognizing certain phrases from anime; 3) being able to talk about things I love because now I have an "academic" reason to do so; 4) studying a non-Indo-European language with the hope that it might satiate my immense linguistics hunger; 5) hopefully meeting other people with similar interests to finally make some friends at Princeton.
To be frank, the best thing about the course so far is repeating after Sato~sensee phrases that I have heard millions of times in Japanese TV shows but have never been able to reproduce correctly myself. I am very hopeful about this course, and I believe that if it continues to flow so well as it did those first three days, my dream of journeying to Japan this summer to brush up on the language and absorb some of the かわいい culture and mentality of the people might come true.
And since this blog entry seems a bit dull to me and slightly obnoxious with this assemblage of three sharply differing writing systems, and if that is the case for you too, I would like to try to change your first impression of me by attaching this beautiful piece of music that I discovered can help me a lot with stress before exams:
Jaane! Until next time.
М.Р.М.К.
